Попаднах в Американския колеж в Братислава след полагане на изпит SAT по английски език и математика. Изпитът имаше за цел да отсее 3ма от 15 кандидата, които щяха да получат стипендия и право на обучение там. SAT е изпит, за който се изисква някаква подготовка, а аз за жалост го чувах за първи път.
Явих се на изпит съвсем спокойно. Математиката беше приятна, но английският беше невъзможен. В крайна сметка завърших на 4то място, като резултатът ми по английски бе едва 13%. За сметка на това математиката ми беше 96%, бях с най-високия резултат от всички. Уви, не беше достатъчно, но беше момент, в който осъзнах, че математиката е универсален език и ако го владееш, няма никакво значение къде се намираш.
Късметът
Четвъртото място в класирането означаваше, че колкото и да ми е силна математиката, английският ми не беше достатъчен, за да получа стипендия и да уча там. Не го чувствах като крайно разочароващо, на някакво ниво дори се чувствах доволна от факта, че все пак съм се справила предвид обстоятелствата. И когато човек не се вкопчва в резултатите до крайна маниакална степен, освобождава място за късмета. В моя случай късмета се появи на 25ти Август 2002г, когато получих обаждане от колежа, че 3тият класиран се е отказал от своето място и получавам право на стипендия и обучение там. И тогава започнаха мъките ми, които изградиха един ментален гръбнак в мен, гръбнак, който ползвам и до днес.
Кошмарът
Първите седмици бяха отвратителни. Не знам дали сте попадали в среда, в която се налага да учите много неща в дълбочина, но не разбирате повече то 10% от езика, на който се преподават. Беше абсолютен кошмар! Оказа се, че съм част от нова програма в колежа, тъй наречената IB (International Baccalaureate). В днешно време шансът да сте я чували, е голям, но през 2002г. никой нямаше идея какво е това. Включително и аз.
IB е европейска програма за обучение в среден курс, създадена за комплексно обучение и развитие на подрастващите ученици. Състои се от 6 блока задължителни предмети, 3 допълнителни, часове обществено полезен труд, спорт и изкуство. Задължителни предмети включваха езици, точни науки, хуманитарни дисциплини. Задължително три от предметите трябваше да са Standard Level и три да са High Level. И сега си представете един индианец, които хваща всяка 4те дума и се опитва да сглоби цялостната картинка за нещата. NO INDIANS.
Бях на дъното. Първата книга, която четяхме, по английски, беше Макбет. МАКБЕТ! Имах проблеми с нормалните английски думи, а сега трябваше да вниквам в измислените такива на Шекспир. Дори гледахме черно-бял филм Макбет. Помня, че беше един от най-скучните ми часове, като се има предвид, че учех и иконимика. Г-н Мърфи, учителят ми по английски, ми подари тетрадка с блокчета ПОДЛОГ-ГЛАГОЛ, в която имах задачка да пиша само такива изречения.
С две думи – пълен ад. Имаше само един единствен предмет, в които се чувствах неспирна. Предмет, в който излизах на дъската и решавах сложни казуси, без да знам как е плюс или минус, без да знам как се пише ДЕЛЕНИЕ на английски. Математиката бе моят оазис, нямах търпение да дойде сряда и да имам 2 блока с Мр. Хофман. Мисля, че часовете по математика ме държаха да не полудея в онези дни.
Катарзисът
Дойде ваканцията, кратка, но жизненоважна. Няма да забравя онзи паметен 31ви Декември, на връх нова година. Седях с мама вкъщи и я слушах как ми обяснява колко се гордее с мен, че уча там. И неусетно в един момент аз започнах да плача. Не можех да си поема дъх, а от устата ми излизаха само прости изречения: Не мога да се справя, не мога, не мога, не мога. Тъгата ми дори не беше истерична, просто тиха, дълбока и всеобхватна. Колкото и да си напомнях, че съм там, защото съм заслужила, дяволчето на дясното ми рамо винаги напомняше с ехиден глас: „Не заслужаваш тази стипендия.“ С тези сълзи сякаш изтече цялата ми воля, цялото ми усилие и сила от всички онези път, в които прехапвах устни и продължавах още една крачка напред. Предадох се. Поражението ми се усещаше във всяко нервно окончание.
Нали разбирате – едно е да разочароваш хората, които държат на теб. От подобно разочарование идват чувство за вина, комплекси и всякакви вътрешни черупки. Съвсем различно е да разочароваш себе си. Оставаш без черупки, сам със себе си и няма чувство за вина, което да подслони вътрешното ти дете. Ти си там, пред себе си и само и единствено със себе си, и не ти остава нищо, но теб все още те има. Как така? Нима все още съществувам?
Съществувам, да.. а нима това е достатъчно? Нима няма нужда да постигам нищо и пак ще съществувам? Едно от нещата, които правеше живота ми много по-труден, бяха вътрешните ми изисквания и очаквания. Колкото и да ми се искаше да обвинявам който и да е друг, аз сама налагах на себе си да бъда най-добрата. И когато това не се случеше в определен от мен срок, се сривах. Съвсем нормално от психологическа гледна точка, но не и от душевна. Не и от човешка. Това е вътрешно усложнение, което впоследствие се явява блокаж към истинския ни потенциал.
Живеем в епоха, в която отвсякъде ни се говори, че имаме нужда да работим върху себе си, да бъдем „по-добри“ от вчерашното аз, да се самоусъвършенстваме. И всичко това е вярно, ако изхождаме изначално от факта, че сме достатъчни такива, каквито сме в момента. Без това усещане сме като съд с пробойни, в който каквото и да наливаме като промени, новости и работа върху себе си, всички тези неща се задържат за известно време и след това изтичат през пробойните ни.
Да си достатъчен
На онази нова година разбрах, че съм достатъчна. След разочарованието и катарзиса, останах само аз. И дойде новият ден, аз все още бях там. И следващият, и следващият. И дойде първият учебен ден от новата година, но се усещаше някакси различен. Все още английският ми бе слаб, но вече беше ок. Вече имаше спокойствие, че сега е така, но всеки нов ден ще е по-добър, с поне едно парченце ново знание повече.
Да си достатъчен отваря и други врати. Както късметът идва, когато се освободиш от излишните очаквания, така и с чувство на достатъчност привличаш и хубавите хора. Онези, които искат да ти дадат най-хубавата част от себе си. Учителите ми в колежа бяха най-голямата опора и най-съкровените будители.
Завърших колежа с отличие. Американците обичат да раздават дипломи и отличия, особено когато са с герба им, могъщият орел и подписа на президента. Дали си заслужих всички грамоти? Със сигурност. Заслужих ги, защото повярвах, че съм достатъчна.
Да си достатъчен не е просто клише, което да си повтаряш всяка сутрин пред огледалото. Да си достатъчен е чувство, което отключиш ли, остава с теб завинаги. Отключваш го, когато стигнеш до най-дълбоките си страхове и ги видиш като най-добрите ти приятели. И тогава започваш да действаш с необходимата сигурност в действията. Сигурност, която кара нещата да се случват, вместо да ТИ СЕ случват. Да си достатъчен трябва да е част от учебната програма, за да може всяко дете да израства с това осъзнаване. За съжаление бизнесът в света се храни от чувството за недостатъчност у хората, създава го, подхранва го, маркетира го и го монетизира.
Изборът
Но има и една добра новина. Да бъдеш или да не бъдеш достатъчен (референция към Шекспир, хаха, който също прочетох на английски 😀 ) .. Да бъдеш или да не бъдеш достатъчен зависи изцяло от нашия ЛИЧЕН избор! Едно от нещата, които ми се случиха в онази далечна нова година, беше да спра да се възприемам като жертва на обстоятелствата и да избера да бъда активният участник. Защото стигнеш ли дъното, няма накъде вече, пътят е само нагоре. Но копаеш ли собственото си дъно, безкраят е твой. И този опит от колежа е нещо, към което се връщам всеки път, когато се изправя пред трудности. Този опит от миналото ми напомня, че съм достатъчно добра, интелигентна и силна, за да танцувам с бурята, вместо да копая дъното.
Достатъчни сме. Всички! Стига да избираме да го виждаме всеки ден. Въпреки хормоните, въпреки облъчването с катастрофални новини, въпреки състоянието на света и хората, въпреки отчаянието, дебнещо зад очакванията ни, въпреки тъгата за миналото и страха от новото, ние сме достатъчни.
Тук и сега!
Вечно търсеща. Вечно будна! 
Вашият коментар