Политкоректността – социалният костюм на глобалното общество

Живеем във време, в което всеки разговор минава през ситото на „правилното“ говорене. Наричат го още политкоректност. Аз бих го нарекла чисто и просто – социалният костюм на глобалното общество.

И както се създават религиите, като медиатор на духовността, така и политкоректността цели да бъде медиатор на разбирателството и общуването. Но, както историята е показала многократно, всяко подобно човешко „изобретение“ се ползва за користни цели. Примерите са много, като започнем от религията и стигнем до ден днешен. На практика не сме по-свързвани от всякога, напротив, разделението царува. Вместо човешко общуване – политкоректността ни дава скриптове, „правилни“ термини, строги правила, които, ако не спазваш, биваш заклеймен като „еретик“ и изгорен на социалната клада. На социално-медийния площад. Ритуално. Пред всички.

Политкоректността срещу емоционалната интелигентност

Една от най-големите илюзии на нашето време е, че считаме политкоректността за емоционална интелигентност. Аз разделям нещата на два вида общуване:

1. Автентично – Емоционално интелигентният човек умее да чува, да съчувства, да разбира нюансите на човешкото преживяване. Умее да разпознава фините моменти в общуването, да ги усеща и да разбира важността от тяхното преживяване. Дори когато използва своите „манипулативни“ умения, той го прави, за да вникне в човека отсреща и да покаже човечност.
2. Фиктивно – Политкоректният човек умее да изрича фрази, които звучат състрадателно, но са изпразнени от душевност. Умее да намери точните думи, и да го приложи върху теб, като основният му мотив е да контролира ситуацията. Контролът е изключително важен за хората, които искат да владеят масите.

Всеобщото разбиране на втория вид общуване е, че хората не могат да съществуват извън тази контролирана среда. Разбирате ли, създание с парасимпатикова нервна система, чиито организъм работи толкова съвършено, че науката тепърва разкрива повече и повече измерения на невероятните му механизми, съзнание, което постоянно развива осъзнатост, това създание се счита за толкова слабо интелигентно, че да не може да съществува без тези изкуствено създадени медиаторски обществени структури.

Социалният костюм на глобализацията

Не можем да игнорираме факта, че живеем във все по-глобалистично общество. Съвсем естествено е в свят, където се срещат толкова различни манталитети, исторически контексти и възпитания, да се появи нуждата от един вид „унифициран наръчник“ за общуване.

В основата на тези разлики често стои географското положение – то е определящият фактор за ресурси или липса на такива, за войни, за обичаи, кухня, за мироглед. И именно глобализацията се опитва да ни убеди, че тези фактори вече нямат значение. Че сме „граждани на света“ и можем да живеем навсякъде в хармония и разбирателство.

Звучи чудесно! И за мен е напълно постижимо. Но това би работило само ако основата на общуването беше човещината, състраданието и истинността. Тази идеалистична идея би била осъществима в свят, в който излиза само хуманната природа на човека, а деструктивната е притихнала или осъзнато овладяна.
Когато обаче между нас и човещината застане един среден човек – набор от правила и скриптове, – ние не получаваме глобално общество, израснало чрез взаимност и дълбочина. Получаваме повърхностно общество, общуващо на ниво „липса на конфликт“, дори с цената на голяма доза лицемерие. С липсата на дълбока перспектива, ние виждаме само едно универсално измерение за всички. Много от чертите на истинската същност на човек изникват по време на конфликт, затова личностните конфликти са неразделна част от израстването ни като взаимоотношения, като общуване и като вид. Въпросът не е в избягването на конфликта, въпросът е в израстването от конфликта. В осъзнаването на значението му и лекуването му чрез жизнената сила на човещината.

Подчертавам, че не говоря за силови или военни конфликти. Една от основните тези е, че политкоректното общуване неутрализира ескалацията. Но това мнение е на хора, които не са запознати с всички аспекти на военните конфликти, в т.ч. финансови, геополитически, политически и т.н. или съзнателно избират да ги игнорират. В тази статия говоря изцяло за междуличностите конфликти, които биват използвани като предтекст за политически цели. Защото, ако хората намерим начин да общуваме осъзнато на човешко ниво, почти всички политически социални структури биха станали безмислени. В това число и войните. Но докато ползваме поднесените ни инструменти, светът ще е това, което е бил винаги – място на разделението.

От общата основа към повърхностните правила

Наскоро попаднах в среда, в която от мен се изискваше да бъда политкоректна. Като човек, който от малка живее и години наред е работила в международна среда, винаги съм намирала път в общуването си с много националности. Имам приятели и познати от целия свят и за мен международната среда винаги е била естествен хабитат.

Това, което усетих сега обаче, беше коренна промяна в самата същност на общуването. Ако до преди пет-десет години основните добродетели в международната комуникация бяха търсенето на common ground (обща основа) – онези естествени допирни точки, върху които да изграждаме отношения – днес вече не е така. Общите неща вече са строго определени от политкоректността. И те нямат нищо общо с дълбоката връзка между хората.

Напротив – целенасочено се търси повърхностност. Защото самите хора вече живеят на повърхността, живеят със знания от кратките рийл-видеа, отхвърлящи всичко старо, всичко довело ни до този момент на развитието. В дълбочината се крият емоционалните травми, които изкривяват възприятието ни за света. Човек, който носи травма (а това сме 100% оф хората на Земята), може да вижда всички около себе си като враждебни – дори да не са. Друг, може да чува „правилните думи“, но вътрешната му интуиция да подсказва, че всъщност срещу него стои скрита враждебност. И когато някой ти налага правила на общуването, трудно можеш да разпознаеш „грешната си преценка“ от „вътрешната интуиция“. Защото тези правила рушат доверието ти със самия теб. За да се избегне тази среща с „дълбоката ни интуитивност“, социолозите измислят инструмент, който да ни държи на повърхността в общуването, но да ни създаде илюзията за обратното. И този инструмент се нарича политкоректност.

Тази промяна в обществото е дълбоко чужда за моята същност. Защото в свят, в който това е основният инструмент на общуване, конфликтните личности използват този инструмент като лост за упражняване на власт върху масите. Всъщност, държанието ми спрямо хората, които изискваха политкоректност, беше изключително добронамерено и човешко. Чисто и просто защото това е най-естественото ми състояние. И в момента, в който видях и усетих близостта, която човешкото общуване създава, изпаднах в недоумение за смисъла на политкоректността. Имаме хилядолетна история, в която сме развили и развиваме много подобни инструменти. В действителност обаче сме по-разделени от всякога. Дали проблемът не е точно в тези инструменти?

Дали със създаването на всяко ново „решение“, изкуствено не се създава още по-голям обществен проблем?

Ние сме различни. И същевременно еднакви. Всички имаме отпечатъци, но при всеки са различни. Но всички ги имаме. Всички се храним, с различна храна. Но всички имаме нужда от едни и същи вещества. И това не е порочен кръг, това е естеството на човека. Обединяват ни толкова много неща, а разделителните линии ни биват поднасяни постоянно. И ние просто ги предпочитаме, защото.. ни обособяват в по-комфортни групи, може би?!

Наръчник за маски

Вместо да бъде средство за диалог, политкоректността се превръща в нещо като социална униформа. Когато всички носим една и съща униформа, как да различим приятеля от врага?

• Нарцисистът? Той я носи.
• Манипулаторът? Той я носи.
• Злонамереният човек? Също.

И когато се вглеждаме в униформата, вместо в човека, и от нас се изисква да комуникираме на това ниво, ние прогресивно губим способността си да познаваме истинската същност на този срещу нас.

Ясно е, че всички носим маски. Ясно е, че са необходими в различните сфери на съществуване. Ясно е, че чистият ни и откровен вид е за семейството и близките. Но това не означава, че трябва маските ни в обществото трябва да са все по-дебели и по-изкуствени. Отвъд финансовите интереси, отвъд властовите интереси, отвъд политическите интереси, сме ние, хората. И вместо да изискване от социалните структури да бъдат по-истински, ние ставаме все по-изкуствени по между си.

Как може да разпознаете това? Помислете дали сте по-щастливи и по-благодарни от хората, живели преди вас. Същите, които не са имали топла вода за душ, не са яли екзотични плодове през зимата и не са могли да прекосят 3000км за 3 часа. Същите, на които се е налагало да споделят по между си, за да има за всички, без нуждата от политкоректност. По-щастливи ли сме от тях?!

Истинската съпричастност няма скрипт

Истинската съпричастност не може да се научи от речник. Тя е в онзи момент, когато човека срещу теб наистина те види. В усмивката, която не е по етикет. В гнева, който е искрен. В паузата, в която няма готова реплика, но има разбиране. В чистотата и откритостта.

И докато продължаваме да обожествяваме политкоректността, ще продължаваме да живеем в общество от добре маскирани актьори, където истинската човещина е рядък лукс.