Защо политиката е толкова пристрастяваща?

Политиката е едно от най-странните явления в човешката цивилизация. Почти всеки човек твърди, че я мрази, че политиците лъжат, че „всички са еднакви“, че новините го натоварват и изнервят. И въпреки това милиони хора започват деня си точно с това — кой какво казал, кой кого обидил, какъв скандал е избухнал, какво щяло да стане с държавата и кой щял да я „спаси“. Няма голяма телевизия, която да не прави 3-часови сутрешни блокове на политическа основа. Така започва денят ни – с дискусии от хора с мнения, чийто мнения провокират постоянно емоции и настроения у нас.

Преди изобщо да сме се събудили напълно, ние вече сме в нечие чуждо настроение. И колкото повече наблюдавам всички тези процеси, толкова повече започвам да осъзнавам, че истинската причина хората да са толкова привлечени от нея е много по-дълбока.

Всъщност, политиката далеч не е нещо простичко. Тя е като всепоглъщащо същество, което успява да смели, обезвреди или въоръжи и най-съкровените човешки ценности, и да ги използва като инструменти за генериране на власт. Политиката включва механизми на държавно управление, управление на ресурсите, създаване на закони, боравене с власт. Но и общочовешки страхове, интереси, идеологии, ценности, визии за бъдещето, групова идентичност.

В най-базов смисъл политиката е чисто и просто управление на колективна енергия.

Политиката е психологическа, емоционална и дори енергийна система. А човекът е преди всичко енергийно същество, след това биологично, физично и химично. Има сила, която задвижва всички останали процеси, и политиците много добре разбират това.

Цялото ни тяло функционира посредством електрически импулси. Мозъкът работи чрез биоелектричество, нервната система пренася сигнали, сърцето има собствено електромагнитно поле, а клетките непрекъснато комуникират помежду си чрез електрохимични процеси. Дори самата материя, ако влезем достатъчно дълбоко в нея, е движение, честота и взаимодействие.

И може би точно тук се крие един много важен въпрос — какво се случва с човека, когато енергията му започне да изтича в грешната посока?

Природата ни е устроена така, че изпитваме нужда от енергиен обмен. Когато човек общува истински, когато създава, обича, спортува, помага, учи, строи, мечтае или работи по нещо смислено, той не просто „изразходва време и енергия“. Той влиза в процес на енергиен обмен, който на някакво ниво го зарежда обратно. Енергията не изчезва. Тя циркулира. И когато циркулира правилно, започва да се трансформира в нещо много по-голямо — в здраве, устойчивост, творчество, доброта, инженеринг, култура, иновации, дълголетие.

Представете си хората като огромна система от кабели, по които тече биоелектричество. Когато тези кабели са свързани правилно, системата работи почти магически.

Енергията не просто преминава през нея, а се усилва. Както една добре изградена електрическа мрежа може да захрани цял град, така и правилно свързаните човешки същества могат да създадат цивилизация.

Не случайно най-великите периоди в историята почти винаги са били свързани със силно съзидание, откривателство, култура и колективен подем.

Нашите кабели обаче постоянно биват прекъсвани и пренасочвани от различни теми. Стресиращи политически теми, които активират страхове, мании, его, илюзии за превъзходство, нужда от внимание и т.н. Благодарение на активацията на тези първични импулси, политиката става изключително пристрастяваща за ума.

Превръща се в ментален наркотик, който постоянно провокира жлезите в тялото да секретират допамин и серотонин.

Политическите теми отвличат онази полезна енергия, която иначе би отишла за горе споменатите неща, като здраве, устойчивост, творчество, доброта, инженеринг, култура, иновации, дълголетие. Чрез постоянната си ангажираност в политиката, енергията ни изтича от енергийте канали и се губи. При загубата на енергия, други системи започват да компенсират тези течове, докато не откажат да работят и те. И така се завърта една спирала, която трудно се пречупва, защото на някакво ниво вече енергийните течове са се превърнали в основни канали на мисълта и благодарение на невропластичността, мозъкът ни е придобил приспособена към това форма.

Нека не забравяме, че политиката си позволява да използва абсолютно всички теми, вълнуващи човека, и това го прави постоянно въвлечен в нея.

Политическите теми почти никога не активират спокойствие. Те активират напрежение. Човек влиза в режим на вътрешна битка. Само че тази битка не се случва на бойно поле. Случва се през екрана на телефона, през коментарите, през новинарските заглавия, през непрекъснатия цикъл от скандали, страхове и противопоставяне.

И тук идва най-опасната част. Политиката създава илюзията, че човекът придобива сила, докато всъщност се случва точно обратното. Хората започват да влагат огромно количество психична енергия в неща, върху които почти нямат никакъв контрол. Часове наред спорят, гневят се, превъзбуждат се, чувстват морално превъзходство, изпитват страх за бъдещето, търсят виновници, защитават „своите“. А междувременно енергията, която би могла да отиде в собственото им здраве, семейство, идеи, бизнес, творчество, дисциплина или развитие, изтича в цели, до които те никога няма да се доближат.

Точно затова наричам тези процеси течове. Защото човек не усеща загубата веднага.

Една система може дълго време да работи със слаб ток през повреден кабел, без цялата мрежа да рухне мигновено, така и човек може години наред да живее в постоянен психически разход, преди последствията да започнат да стават видими. Първо идва липсата на концентрация. После раздразнението. После тревожността. После идва умората. Започват менталните проблеми, започват здравословните проблеми. Започва долнообразната спирала.

А мозъкът, благодарение на невропластичността си , започва да се адаптира към това състояние. И това е може би най-страшното. Мозъкът не остава същият. Ако човек ежедневно живее в цикъл на скандал, напрежение, страх и конфликт, мозъкът започва да изгражда нови пътища около тези емоции. Те стават нормалност.

Енергийните течове вече не изглеждат като течове. Те започват да изглеждат като естествено състояние на съществуването на човека.

Тогава човек започва дори да търси тези състояния. Скандалът започва да му липсва. Тишината става странна и чужда. Спокойствието започва да изглежда празно. Умът свиква с високите нива на напрежение и започва да ги приема като форма на „живот“. Тялото започва да си търси дозите хормони, с които е свикнало да функционира. И точно тук политиката става не просто тема, тя се превръща в зависимост.

Най-страшното е, че вече има цели поколения, включително много млади хора, които са започнали да възприемат политизацията като форма на морална стойност. Сякаш всяка тема задължително трябва да бъде превърната в политическа позиция. Всичко трябва да бъде „ангажирано“. Всичко трябва да бъде обсъдено, защитено, осъдено, подкрепено, маркирано с правилния лагер и правилната идеология. И ако някой избере да не участва в този постоянен политически вихър, той автоматично започва да бъде възприеман като проблемен човек.

Такива хора често биват наричани апатични, прости, назадничави, „небудни“, егоисти или дори лоши хора.

Стигнало се е до много странен парадокс — зависимите от политическата стимулация започват да осъждат независимите, задето не са зависими като тях.

И това е един от най-силните признаци, че вече не говорим просто за обществен интерес, а за форма на психологическа и емоционална зависимост.

Защото когато човек има вътрешен мир, той няма нужда непрекъснато да доказва моралното си превъзходство чрез позициониране по всяка една тема на планетата.

И тук се появява един още по-дълбок проблем. Съвременният човек е започнал да живее с усещането, че има морален дълг да носи емоционалната тежест на целия свят. Че трябва да бъде информиран за всяка трагедия, всяка война, всяка несправедливост, всяка криза, всяка катастрофа, всеки конфликт, независимо на кой край на планетата се случва. А човешката психика просто не е създадена за това.

Ние не сме създадени да обработваме страданието на милиарди хора едновременно.

Не сме създадени да преживяваме ежедневно десетки чужди трагедии през екрана, сякаш нервната ни система е безкрайна. Съзнанието ни има нужда да опростява реалността, за да може изобщо да функционира. Има причина човек естествено да е устроен да се грижи първо за себе си, после за семейството си, после за близката си общност. Това не е липса на емпатия. Това е естественият ред на живота.

Политиката обаче много умело използва човешката способност за съчувствие и започва да я разтяга отвъд естествените ѝ граници. Постепенно човек започва да изпитва вина, ако не е достатъчно „ангажиран“. Вина, ако не следи всяка криза. Вина, ако не заеме страна. Вина, ако не публикува мнение. Вина, ако реши да пази собственото си спокойствие.

И така една много опасна идея започва да се маскира като добродетел — че саможертвата е морално по-висша от самосъхранението.

Само че това не е устойчиво. Това е бавна форма на вътрешно разрушение.

Има причина в самолетите инструкциите винаги да бъдат едни и същи: „Поставете кислородната маска първо на себе си, после на детето.“ Защото човек без въздух не може да помогне на никого. Човек, който се разпада психически и емоционално, не е полезен нито на света, нито на близките си, нито дори на себе си.

Но политиката непрекъснато ни тласка в обратната посока. Тя ни учи, че трябва да носим света на гърба си, докато едновременно с това собствената ни нервна система бавно колабира от претоварване. И колкото повече енергийни течове има човек, толкова по-малко жизненост му остава за истинския живот — за хората около него, за собственото му тяло, за семейството му, за съзиданието, за тишината, за любовта, за реалното присъствие.

Така постепенно се случва нещо много тъжно. Вместо да се грижим пълноценно за хората около нас, започваме да се опитваме да „спасяваме света“ абстрактно, през екрани и идеологии, докато реалните ни връзки отслабват. Човек може да публикува ежедневно за човешки трагедии на другия край на планетата и едновременно с това да няма енергия да изслуша собствената си майка вечерта. И това вече не е хуманност. Това е объркване на естествения ред.

Не става въпрос за това дали трябва да има помощ, състрадание и човечност. Разбира се, че трябва. Проблемът е, че политиката използва тези красиви човешки качества като механизъм за непрекъснато емоционално въвличане. И колкото повече човек живее в този режим, толкова повече губи връзка със собствения си център.

А истината е, че не е егоизъм да се грижиш за себе си. Егоизъм е да се опитваш да спасяваш всички, докато унищожаваш себе си.

Може би затова толкова много хора са обсебени от нея. Не защото реално участват в управлението на света, а защото тя им дава постоянен поток от емоционална стимулация. Постоянен прилив на страх, надежда, гняв, морално превъзходство и усещане за участие в нещо „голямо“. Само, че цената често е огромна — разкъсана нервна система, хроничен стрес, загуба на вътрешна енергия и постепенно откъсване от реалния живот.

И може би най-големият парадокс е, че докато човек вярва, че се бори за промяна на света, много често светът вътре в самия него започва бавно да се разпада.

Защото най-ценната енергия не е тази, с която спориш. А тази, с която създаваш.